Речта на Емил Анри

Защитна реч на анархиста Емил Анри произнесена пред парижкия съд, 1894г.


"Господа съдии!
Вам е известно, в какво ме обвиняват. Първо за произвеждане на взрив в улица Бон-з-Анфан, който уби пет човека, и стана причина за смъртта на още един, второ за взрив в кафенето "Терминюс", който уби едного и рани няколко души, и най-после за шест изстрела от револвер срещу онези, които ме преследваха след покушението.
Вие знаете от следствието, че напълно признавам себе си отговорен за тези действия, разбира се, че аз не ще се погрижа да избегна отплатата на обществото, което бе нападнато от мене. За това, което направих, признавам само един съд - моя собствен - и решенията на всеки друг ще бъдат за мене безразлични. Аз искам само да обясня своите действия, и да укажа причините, които подбудиха да ги извърша.
Отскоро станах анархист. Едва от 1891г. почнах да вземам участие в революционното движение, до тогава бях окръжен от една среда, всецяло напоена от съвременната нравственост. Поставен в нея, аз привикнах да уважавам принципите на отечеството, фамилията, властта и собствеността.
Но, възпитателите на съвременното поколение забравят твърде често, че животът с неговата борба, несправедливости и престъпления сам отваря очите на невежите, и им показва действителността.
Това се случи и с мене. Казвах си, че животът е лесен и широко отворен за интелигентните и енергични хора - опитът пък ми доказа, че само безсрамниците и блюдолизците сядат на неговата богата трапеза. Вярвах, че обществените учреждения почиват върху равенството и справедливостта, а видях около себе си само хитрост и лъжа.
Всеки нов ден откъсваше от мене по една излишна илюзия. Накъдето обръщах своя поглед аз виждах все едно и също: радост и наслаждения при едни, скръб и немотия при други.
Аз скоро разбрах, че великите думи чест, дълг, самопожертване, които бях научен да почитам, не са нищо друго освен маска, която прикрива най-срамните мърсотии. Фабриканта, който си създава колосално състояние от трудът на своите работници, които в това време търпят ужасни нужди, се счита за честен човек; депутата или министъра, всякога готови да се продадат - за предадени на общественото благо, офицери, които опитват новите си пушки върху седемгодишни деца - за хора, които само са изпълнили своя дълг, и министър-президента се обръща към тях в парламента с поздравления.
Всичко това ме възмущаваше и аз започнах да критикувам обществения строй. Критиката тъй често се повтаряше, че считам за излишно да я възпроизвеждам тук. Достатъчно е да кажа, че аз станах враг на обществото, което считах за престъпно.
За късо време бях привлечен на страната на социализма, но бързо напуснах тази партия. Хранех твърде много любов към свободата, изпитвах твърде голямо уважение към личната инициатива, и доста силно ме отвращаваше пробирането на хората, за да бъда съгласен да стана един номер от четвъртото съсловие. При това аз видях, че социализма всъщност не изменя нищо от съществуващия ред на нещата; той запазва принципа на властта, а този принцип - каквото и да казват онези, които наричат себе си свободомислещи - не е нищо друго освен стар остатък от вярата във висшата сила.
Чрез науката аз се запознах с действащите сили на природата. Станах материалист, безбожник, узнах, че вярата в Бога се отстранява от съвременната наука, като непотребна вече, а заедно с нея трябва да изчезне революционната и авторитетна нравственост, понеже почива на лъжливи основи.
Но, каква трябва да бъде новата нравственост, която хармонизира с природните закони, и която има за задача да обнови стария свят и да направи човечеството щастливо?
В това време аз се срещнах с няколко другари анархисти. По-добри хора не бях срещал преди. Още в началото ме привлякоха техните нравствени начала. Аз исках да се сближа с тях. Пълната им искреност и дълбокото презрение към всички предразсъдъци бяха оценени от мене, и аз поисках да се запозная с идеала, който бе направил тези хора тъй неприлични, на онези които аз срещах по-рано.
Тази идея намери в мене почва, напълно подготвена от моите собствени наблюдения и размишления. Благодарение на нея моите мисли, неясни и объркани до тогава, приеха определена форма - аз станах анархист.
Тук аз няма да развивам теорията на анархизма. Ще кажа само няколко думи за неговата революционно-разрушаваща и отрицаваща страна, поради която сега стоя пред вас.
В сегашно време, в момента на гореща борба между буржоазията и нейните враговете, аз съм готов заедно със Суварин от "Жерминал" да кажа: "…всички разсъждения за бъдещето са престъпни, защото те бъркат на правото разрушение и забавят настъпателния ход на революцията…"
Щом известна идея е изяснена и оформена, незабавно трябва да се намери практическото и приложение. Аз се убедих, в несъстоятелността на съвременния строй и встъпих в борба с него, за да се ускори неговото разрушение. В тази борба аз внесох всичката си дълбока омраза, разпалвана всеки ден от вида на това мръсно общество, където всичко пречи за проявяването на най-хубавите страни на човешката душа, на благородните стремления на сърцето, на свободното развитие на мисълта.
Аз се трудих да нанеса мощния си удар, колкото се може по-вярно и по-силно. Но, да преминем, към моето първо покушение, към взривът в улицата Бон-з-Анфан.
Внимателно следях за всичко, което ставаше в Кармо. Моето сърце се изпълни с радост при първите известия за стачката: струваше ми се, че рудокопачите са се отказали най-после от безполезните мирни стачки, във време на които работника търпеливо очаква победа от жалките си сантими над милионите на акционерната компания. Струваше ми се, че те ще стъпят на пътя на насилието - нещо което се оправда на 15 август 1892г. Канторите, зданията на рудниците се наводниха от революционната тълпа, уморена, най-после от страданията и жадна за отмъщение. Те щяха да се разправят с омразния инженер…Но тук се намесиха в работата нови личности. Що за хора бяха те?
Те бяха онези, същите които пречат на революционното движение, защото се страхуват от народа, който скъсал оковите си бе престанал до ги слуша; онези, които карат народа да се подхвърля на всякакви лишения, за да могат те самите като експлоатират неговите страдания да спечелят популярност, която би им позволила да тъпчат падналите - аз говорих за водителите - социалисти. Действително тези хора застанаха начело на движението.
Цяла тълпа от мазници се появи изведнъж, кой знае от къде и представи себе си на пълно разположение на стачниците. Те организираха подписки, държаха сказки и се обръщаха на вси страни за парични помощи. Рудокопачите им бяха предоставили воденето на всичките си работи. Всеки знае как свърши всичко това. Стачката продължи, рудокопачите все по-често се запознаваха с техния чест другар - глада; те изядоха малката сума на своя синдикат и корпорационните помощи, и след два месеца печално се върнаха в своите ями, в много по-жалко положение, от онова, в което бяха преди.
А между това - колко лесно би било да се нарани компанията в най-чувствителното и място - в джоба! Трябваше само да се изгорят запасите, да се изпочупят машините, да се унищожат тулумбите. Няма съмнение, че компанията бързо би отстъпила. Но просвещенците на социализма не признават тези <<анархистически>> средства, защото просто казано, за тях човек рискува да иде в тъмница, а и да получи куршуми, с които толкова се прослави Фурми, но не и да получи кресло в народното събрание или в общинския съвет. С една дума резултатът беше: възстановяване на реда в Кармо, нарушен за малко.
Компанията като чувстваше себе си по-силна от всякога, продължи своето грабителство, а г.г. акционерите се поздравяваха един други с благополучния край на стачката - хвала за всекиго от тях, ще има дял от келепира.
Тогава, към този концерт от щастливи гласове аз реших да притуря още един глас, чут вече от буржоазията, но който тя считаше за замлъкнал заедно с Равашол - гласът на динамита.
Аз исках да покажа на буржоазията, че отсега за нея не ще има вече безоблачни радости, че нейното нахално тържество, ще бъде всякога смущавано, че нейния златен телец винаги ще трепери върху своето подножие до тогава, докато последния удар не го хвърли вовек и веков в кръв и кал.
В същото време аз исках да покажа на рудокопачите, че единствените хора, които искрено съчувстват на техните страдания и са готови да отмъстят за тях, са анархистите; че те не заседават в парламенти, но умеят да се качват на гилотината.
Тогава аз приготвих бомбата. През главата ми за един миг мина обвинението хвърлено на Равашол - ами невинните жертви?
Но аз бърже реших този въпрос.В къщата,където се помещаваше канцеларията на компанията,живееха само буржоа,следователно,не би имало невинни жертви.Цялата буржоазия живее от ограбването на нещастните,затова и цялата да отговаря за своите престъпления.
Аз турих бомбата пред вратата на дружествената канцелария,като бях напълно уверен в своето право.По време на следствието аз вече обясних,че ако бяха открили бомбата преди избухването и, аз се надявах тя да избухне в полицията, за да съсипе моите врагове в този случай.
Ето причините,които ме подбудиха да извърша първо това покушение.
Да минем прочее, към второто, към взривът в кафенето "Терминюс".
Аз дойдох в Париж, по време на Ваяновото дело и бях свидетел на онова ужасно притеснение, което бе последвало от взривът в Пале Бурбон, бях свидетел на онези драконовски мерки, които бяха вземани от правителството против анархистите.
Навсякъде тях ги преследваха, обискираха, затваряха. Сума хора, просто заподозрени бяха насила изтръгнати от семействата си и хвърлени в тъмница. Какво ставаше с жените и децата на тези другари, когато те бяха затворени? Никой разбира се не се интересуваше. Анархистът престана да бъде считан за човек, той беше звяр, когото търсеха.Навсякъде буржоазния печат, този презрян роб на силата, по всякакъв начин искаше неговата смърт. Ето тогава всички анархистически вестници бяха конфискувани, и анархистите се лишиха от правото на събрания.
Но не само това - когато буржоата искаха да се отърват от някого от нашите другари, те измисляха следното нещо: полицейският агент внасяше надвечер в неговата стая пакет с танин, а на другия ден му правеха обиск, въз основа на донос направен два дена преди това. Намираха кутията с подозрителните прахове, осъждаха другаря и го пращаха в затвора - припомнете си за "презрения" бунтовник издаден в Мершо.
Според всички тези средства бяха добри, защото с тях се унищожаваше врагът, от който по-рано се бояха, и от пъзльовци тогава, те искаха да се покажат храбри.
И в края на този кръстоносен поход срещу еретиците господин Рейнал министърът на вътрешните работи заяви от трибуната на народното събрание, че взетите от правителството мерки дали добри резултати, като всели ужас в лагера на анархистите. Но и това беше малко; и ето че осъдиха на смърт човека, който не беше убил никого; и тъй като трябваше да се показват храбри до края, в едно прекрасно утро гилотинираха Ваяна.
Но вие господа буржоа, бяхте много самонадеяни, вие изпоарестувахте стотици, вие обискирахте сума квартири, но останаха още много свободни хора, които вие не познавате, и които очакват само удобния момент за да започнат от своя страна лов на ловците. Думите на господин Рейнал бяха предизвикателство, хвърлено от анархистите. Ръкавицата беше вдигната. Бомбата хвърлена в хотел "Терминюс" служи като отговор но всичките ви обиски, затваряния, изключителни закони против печата, масови екстрадирания на чужденци, на всичките гилотинирания…
Но, ще ме попитате защо да се избиват мирни посетители на кафенето, които слушат музика, и които може да не са нито администратори, нито чиновници?
Защо? Много просто. Буржоазията не прави разлика между анархистите, един от тях Ваян - хвърли бомбата, и ако девет десети от неговите другари не знаеха плановете му, то все пак се преследваше всеки, който имаше някакви връзки с анархизма.
И какво? Ако вие правите цялата организация отговорна за действията на един от нейните членове, ако избивате всички - и ние ще отговорим със същото!
Нима трябва да нападаме само депутатите, които издават закони против нас, само съдиите, които ги прилагат и само полицаите, които ни арестуват? Аз не мисля така. Всички тези хора не са нищо друго освен оръдия, които действат от чуждо име; богатите са ги създали за своя защита, те не са по-виновни от самата буржоазия.
Всички тези буржоа, които не заемат длъжност, но получават пари от купони и облигации и които живеят без работа, за сметка на работническия труд, трябва също да получат това, което им се пада от отплатата. И не само те, а всички онези доволни от съвременния ред на нещата; всички онези, които ръкопляскат на правителствените разпореждания, и които се числят на негова страна; всички онези чиновници, които получават по 300-500 франка на месец, и които мразят народа повече от самите буржоа; цялата тази сган, която взема страната на силните, тази вечна утайка събираща се в кафене "Терминюс" и другите големи кафенета. Ето защо за хвърлих в купа, без да избирам своите жертви.
Буржоазията трябва да разбере, че страданията, най-после дотегнаха на страдащите, че те вече показват ноктите си, и започват да се разправят много по-зверски, отколкото се обръщат към тях. В тях няма уважение към човешкия живот, защото го няма и в самите буржоа. И не на убийците, които създадоха Кървавата Неделя и Фурми, е дадено да наричат хората убийци. Анархистите не жалят нито жените, нито децата на буржоазията, защото и тя не жали жените и децата на онези нещастници, които ние обичаме. Нима не са невинни жертви тези нещастни деца от предградията, които умират от бавна смърт, от малокръвие, защото нямат хляб? Или тези жени, които пожълтяват и се изтощават във вашите работилници, за да изработят някакви си 2 франка на ден, и които се считат още по-богати, ако не са принудени да продават себе си за тези 2 франка. Тези старци, на които вие гледате като на машини през целия им живот, и които вие изхвърлихте в болниците или на улицата, щом ги напуснат силите.
Имайте прочие поне това мъжество господа буржоа - да признаете своите престъпления и да се съгласите, че нашите нападения са напълно справедливи.
Аз не си правя илюзии. Аз зная, че моите постъпки не ще бъдат разбрани от тълпата, която все още не е достатъчно подготвена. Даже всред работниците, за които се борих, ще има мнозина, които вкарани в заблуждение от вашия печат, ще ме взимат за свой враг. Но, и това малко ме смущава, защото чуждото мнение ми е безразлично. Аз зная също, че има хора, които също се наричат анархисти, но които в същото време, всякога се отказват от солидарност с онези, които прибягват към пропаганда с дела; те се стараят да преведат най-точната граница между теоретиците на анархизма и неговите терористи. Те са много страхливи, за да изложат живота си и разбира се укоряват онези, които работят. Но затова и влиянието, за което те претендират е нищожно. Сега е настанало време за работа - не трябва да има слабост, нито отстъпление.
Руския революционер Херцен е казал: "Едно от двете: или да наказваме и да вървим напред, или да прощаваме и да започнем да буксуваме насред пътя…"
Ние не искаме да прощаваме, нито да забуксуваме посред път, а ще вървим напред до тогава, докато революцията - цената на нашите усилия не увенчае нашето дело, като създаде един свободен свят.
В тази безпощадна война обявена от нас на буржоазията, ние не искаме за себе си милост. Ние убиваме, но и сами знаем как да мрем.
Аз равнодушно чакам вашата присъда. Зная, че моята глава не ще падне последна. Ще паднат и други, защото онези, които ще умрат от глад, започват вече да намират пътя, който води към "големите гостилници и кафенета като "Терминюс" и други." Към кървавия списък на нашите мъртви вие ще добавите и нови имена. Но и на вашето царство скоро ще му видим края…
Вие ни бесихте в Чикаго, клахте ни в Германия, трошихте ни костите в Херес, стреляхте по нас в Барселона, качвахте ни на гилотината в Париж - но вие никога не ще унищожите анархизма.
Неговите корени стоят дълбоко. Той се е родил като силна реакция против съществуващия ред на нещата в едно общество, което се разпада. Той олицетворява стремлението към свобода и равенство; което е направило широк в принципите за господарство. Той се намира навсякъде и затова не може да бъде уловен, и ще свърши с това, че той ще ви убие.
Ето господа съдии всичко, което исках да ви кажа. Сега вие ще чуете моя защитник. Тъй като вашите закони изискват всеки да има свой защитник, то моето семейство избра господин Горкобостел. Но туй, което ще ви говори той, не трябва да намали значението на онова, което аз ви казах, понеже аз изложих истинските си мисли и не отстъпвам от нито една дума казана от мене."

Емил Анри



Емил Анри произхожда от богато буржоазно семейство. В училище се проявява като блестящ ученик, но и като човек негативно настроен към много неща. Предлагат му да постъпи във Висшето политехническо училище, където следват голяма част от аристокрацията и офицерите, на което той възмутено отказва. Вместо това започва да обикаля различни градове на Франция, където работи най-мръсната и черна работа. Заминава за Венеция, където изучава часовникарския занаят. По-късно това ще му е от полза при направата на бомби със закъснител. Попаднал под влиянието на анархистическите идеи, Анри се завръща във Франция, където очарован от делото на Равашол, решава да направи бомба и чрез нейния взрив да предизвика обществеността да погледене по-сериозно на мизерното положение на работниците. Ерата на терористите-анархисти във Франция е в разгара си. През 1892г. бомба със закъснител е заложена пред вратата на компанията "Кармо". Тя е открита и занесена в полицията, където избухва. Убити са петима, има и ранени. По-късно в болницата умира още един човек. Атентаторът Емил Анри успява да се укрие. След около година анархистът Леонтие стреля и убива сръбския посланик Джорджевич. Заловен е и е осъден на каторга, където е убит при участие в масов бунт. Месец по-късно бомба е взривена в Бурбонския дворец, където заседава парламента и ранява няколко души, без да предизвика големи щети. Атентаторът-анархист Огюст Вайан е заловен, съден и изпратен на гилотината от властите. Преди да умре той отправя своя призив към поколенията: "Смърт на буржоазното общество! Да живее Анархията!" Седмица след смъртта на Вайан избухва нова бомба, заложена в парижкото кафене "Терминюс". Атентаторът-анархист Емил Анри този път е заловен от полицията. Властите го осъждат на смърт. През месец май 1894г. той е гилотиниран. Неговите последни думи също стават послание към последователите: "Смелост приятели, да живее Анархията!" А последователи не липсвали. Същата година Повел прави опит да взриви парижката катедрала "Мадлен", като отмъщение заради убийството на Емил Анри. Опитът му обаче е неуспешен, при взривът бомбата разкъсва само него.