Иракската касапница - още една стъпка към налагането на новия световен ред



Изглежда никой и нищо не може да спре военната машина на САЩ. А когато тя се завърти, миризмата на кръв и смърт залива света, варварските разрушения на "умните бомби" го карат да изтръпва пред решимостта на световните "цивилизатори" от Вашингтон да налагат с огън и меч "ценностите на свободата и демокрацията ". За последните 12 години това вече се случи в Персийския залив, в бивша Югославия и в Афганистан.
През март т.г. над 250 000 американски войници, подкрепени от части на британската армия нахлуха в Ирак, за да свалят и накажат диктатора Саддам Хюсеин и да донесат свобода и демокрация за иракчаните. "Този път няма да ви изоставим", обяви драматично и с извинителен тон американският министър на отбраната (по-точно на войната) Доналд Ръмсфелд от трибуната на Държавния департамент. Той явно имаше предвид необяснимия за мнозина "пропуск" на САЩ да ликвидират режима на багдадския сатрап още през 1991 г. по време на операцията "Пустинна буря". Частично въстаналото иракско население, бе изоставено от американската армия и безмилостно избито от прибралата се в Багдад Републиканска гвардия на диктатора.Тогава поне, след иракската окупация на Кувейт, влизането на американците в Багдад и свалянето Саддам би изглеждало логично, обяснимо и почти приемливо. Сега това ще стане през труповете на десетки хиляди иракски мъже, жени и деца, които обаче едва ли ще приемат предлаганата (или по-скоро наложена) им цена за бъдещия хамбургер на Макдоналдс. Кога и как предстои да видим…

ПРЕТЕКСТИТЕ НА БУШ И КОМПАНИЯ
За днешната открита агресия срещу Ирак управляващите кръгове във Вашингтон се готвят и говорят отдавна. Но ситуацията, при която Джордж Уокър Буш бе избран за президент на страната, правеше трудно изпълнението на тази цел. Едва терористичните актове от 11 септември 2001 г. (чийто генезис продължава да бъде абсолютно неизяснен) развързаха ръцете на американската администрация, която още в началото на следващата година обяви доктрината "Националната стратегия на САЩ". В нея за първи път бе формулирано понятието за "превантивната война" при защита на жизнените американски интереси, както и войната срещу "тероризма" - неясно понятие, на което бяха придадени характеристиките на световна опасност.
Мотивите на САЩ за нахлуването в Ирак са колкото несъстоятелни, толкова и лицемерни. Лишаването на Саддам Хюсеин от оръжията му за масово поразяване, както и обвиненията към авторитарния му режим за геноцид над кюрдите, шиитите и иракската опозиция е приказка за наивници. Паметливите помнят, че именно САЩ, Франция, Германия и Великобритания изградиха военния потенциал на диктатора по време на войната му с Иран. Тогава бяха изградени неговите непревзимаеми бункери и бе въоръжена и обучена неговата армия. На диктатурата на Саддам САЩ заложиха в страховете си от разпространението на ислямския фундаментализъм (от Иран) в района на Персийския залив. Чрез поддържането на страха от неговата военна сила те "убеждаваха" арабските монархии в региона (на първо място Саудитска Арабия), че трябва да им продават своя петрол на добри (за САЩ) цени. САЩ не само не се интересуват от защитата на човешките права и демократичните ценности в страните, в които нямат преки интереси, но са готови да поддържат послушни на тях диктатори, там, където имат такива интереси. Така например, с изключение на Ливан, нито в една арабска държава няма зачитане на човешките права и демократични практики. Но в съответствие с ориентацията им САЩ оказват огромна финансова и военна помощ и политическа подкрепа на удобните за тях проамерикански режими (монархиите от Залива, Египет, Йордания, Тунис, Алжир, Мароко) и обявяват за терористични и диктаторски само онези, които не следват тяхната политика (Ирак, Сирия, Либия както и Иран).
По отношение на заплахата от тероризъм идеолозите на американската политика класифицират като такава всяко ефективно действие, насочено към препятстване на американската политика, а също така всички национално-освободителни движения (такива има в Гватемала, Салвадор, Перу, Мексико, Ирландия, Филипините и др. Такова е и Организацията за освобождение на Палестина). Но тъй като национално-освободителните движения действат срещу проамериканските режими в своите страни, следователно и срещу американските интереси - те са обявени за терористични. По подобен начин за терористични са обявени и всички движения и групи с ясна лява социално-политическа насоченост, които ефективно действат за разрушаване на световния ред на капитала и създаването на нов по-справедлив свят - в това число е и дейността на анархистите.
В случая с Ирак американската администрация, както и военното командване на САЩ много добре знаят, че при една война най-големи жертви се дават от цивилното население, на което му е все едно дали ще бъде избивано от бомбите на коалицията или от тези на Републиканската гвардия. За тях обаче е от значение единствено живота на собствените им войници, които са въоръжени без съмнение с най-доброто и модерно въоръжение в света и са призвани да осигуряват американските интереси (по-специално на американския политически и бизнес елит) навсякъде по света. Т.е.

ИСТИНСКИТЕ МОТИВИ И ПРИЧИНИ ЗА СЕГАШНАТА ИНТЕРВЕНЦИЯ В ИРАК
нямат никакви морални измерения, подобни на онези, които прокламира американската пропагандна машина.
На първо място в стратегическите интереси на Вашингтон попадат всички райони в света, богати на природни ресурси. Ирак притежава 11% от петролните залежи в света и се нарежда на второ място след Саудитска Арабия, което автоматически го включва в списъка на важните за САЩ страни.
Но до войната от 1991 г. в Залива иракският петрол се изнасяше предимно от европейските конкурентни на САЩ - Франция и Германия, партньори на САЩ, както и от Русия - доскорошния съперник №1 на САЩ. След като ООН наложи икономическото ембарго над Ирак (най-дълго съществуващото ембарго досега) след нахлуването му в Кувейт, износът на иракски петрол бе силно редуциран в рамките на квотите, разрешени от Съвета за сигурност по програмата "Петрол срещу храни". Напоследък Ирак е произвеждал 2 млн. барела петрол дневно, а това е почти половината от произвежданото през 1979 г. (3,5 млн. барела дневно). Това наложи другите страни-износителки на петрол от ОПЕК да увеличат износа си, но независимо от това се стигна до увеличаване на цената на петрола до 30 долара за барел, което е много висока цена за купувачите. За най-големият потребител на петрол в света - САЩ, това е неприемливо, още повече като се има предвид, че от 10-тина години насам американската икономика е навлязла в рецесия, която се задълбочава. За да избегнат задаващите се социални трусове в собствената им страна бизнес-елитът на САЩ в лицето на големите американски банки и военно-промишления комплекс търси спасение в политическата доктрина за новия световен ред, според която САЩ трябва да имат монопол и контрол над всички световни ресурси и тяхното разпределение. Като се има предвид и непрекъснатия спад на курса на долара спрямо еврото и останалите световни валути, става ясно, че единственият изход е в силовото прилагане на новите правила на играта.
Според изчисленията на Дойче банк войната в Ирак ще струва около 75 млрд. долара, ако продължи 6 месеца. Но ако САЩ сложат ръка на иракския петрол при производство 2 млн.барела дневно и при цена 25 дол.на барел месечните приходи биха били 15 млрд. Т.е. военните разходи биха се изплатили за 5 месеца. Оттам нататък иракският петрол ще трябва да изплаща възстановяването на Ирак, което грубо се изчислява на около 500 млрд. долара, с което, разбира се, възнамеряват да се заемат американските и британските компании. Евентуално трохи ще бъдат отпуснати и на такива "коалиционни партньори" като нашата страна, които винаги васалски са се навеждали да вдигнат сапуна в банята, за да получат потупване по гърба и други части…
През 1991 г. САЩ и съюзниците й от 26 страни (700 000-на армия) атакуваха Ирак в операция "Пустинна буря" при благословията на Съвета за сигурност на ООН. Но ако тогава беше свален режимът на Саддам и ако това беше станало с помощта на разбунтувалото се иракско население, Вашингтон нямаше да може да сложи изцяло ръка на иракския петрол, а щеше да е принуден да дели баницата с всички коалиционни партньори при неизпълними за САЩ условия. Сега положението изглежда по-различно. Уверени в своята мощ, САЩ и Великобритания не крият безразличието си към празните декларации и резолюции на ООН, както и към критиките на партньорите си от НАТО. Пилотите на Чичо Сам не се колебаят да бомбардират наред военни обекти, болници и пазари - научени да убиват, без да бъдат убивани. Пехотата и спецназ частите, също не пробират обектите на своите действия. Разбивайки монопола на СNN, телевизия "Ал Джазира" показа на света озъбената паст на войната и милитаризма. И едва ли има човек, който да остане равнодушен пред нейните

ХИЛЯДИ ЖЕРТВИ
Видяхме разкъсани детски трупове, осакатени и подивели от глад хора. Разбрахме, че ще бъдат унищожени колкото се може повече сгради, за да бъде по-доходоносно възстановяването. За броя на жертвите обаче е рано да се говори. Една равносметка от войната в Залива от 1991 г. показва, че за шестте месеца на военните действия, съюзническите сили са дали 466 убити, а Ирак - около 250 000 души (военни и мирни граждани). Единствените спечелили от войната през 1991 г. са САЩ, тъй като успяха да накарат монархиите от Залива, както и западните си партньори, които не участваха с войски (Германия и Япония напр.) да платят скъпо и прескъпо фактурите за изстреляните ракети, бомби и куршуми).
При последвалите операции "Пустинна лисица" (1998 г.) и непрекъснатите бомбени удари на американската и британска авиация над военни (и не само) обекти в Ирак, са дадени неизвестен брой допълнителни жертви. Извършени са над 650 полета и са хвърлени над 600 бомби, изстреляни са над 415 ракети по над сто цели. Според американски източници са унищожени 21 инсталации за производство на химически и бактериологични оръжия и 9 центъра за разработка на оръжия за масово поразяване. 2/3 от иракската инфраструктура е унищожена през 1999 г., а Ирак не можа да достигне довоенното си производството на петрол. Нито тогава, нито сега обаче американските и британски войски не успяха да извършат основната мисия, за която претендираха, че са изпратени в Залива - да свалят

ДИКТАТОРЪТ САДДАМ ХЮСЕЙН И НЕГОВИЯ РЕЖИМ
Той е последният и поредният от иракските управници, дошли на власт след държавен преврат. Заедно с един от лидерите на националистическата партия БААС (Възраждане) Хасан ал Бакр, Саддам Хюсеин участва в преврата от 17 юли 1968 г., който сваля ген. Касем от власт. Още с идването на власт на партията Баас, Саддам Хюсеин насочва усилията си към партизирането на армията - 3000 политкомисари заемат важните постове в нея, полицията и тайните служби - типичен тоталитарен подход (не е тайна, че самият Саддам се вдъхновява от примера на Сталин като държавен ръководител). От 1969 г. той оглавява Съвета за Революционно управление, който много бързо централизира управлението на страната. През 1971 г. Саддам успява да отстрани всички свои политически противници и застава като едноличен авторитарен водач на страната.
Ирак на Саддам Хюсеин се изгражда като диктатура, в която всичко е концентрирано в ръцете на управляващата партия и по-специално на нейния Революционен съвет (Централен комитет), съставен от членове на фамилията Хюсеин.
Репресивният режим на диктатора не допуска никаква опозиция (нито политическа, нито религиозна, нито етническа) и в продължение на години укрепва на основата на тотални репресии (физическо унищожение) срещу шиитите (ислямска секта, последовател на имам Хюсеин), всички политически партии (демократи, монархисти, комунисти) както и срещу 7 милионното кюрдско население, което е концентрирано в северната част на страната.
Всички опити за преврат срещу Саддам са завършили с неуспех, поради абсолютната преданост на тайните му служби и на личната му гвардия - абсолютно купени с привилегии и богатства от диктатора. За да илюстрираме морала на диктатора, както и този на неотдавнашните ни управници от епохата на социализЪма ще дадем един пример.
По времето на Тодор Живков в България пристигаха да се обучават кадрите на Иракската комунистическа партия, които в подходящ момент трябваше да се преборят с партията Баас и да вземат мястото й. Саддам не позволи това, като предлагаше изгодни цени на петрола за България срещу списъци на обучаващите се у нас иракски функционери комунисти, които след завръщането си в Ирак (тайно) бяха веднага арестувани и затваряни или убивани.
От досегашния ход на военните действия и провала на плановете за светкавична война, нямаме основание да смятаме, че населението на Ирак автоматично ще въстане срещу своя диктатор (особено след като бе веднъж излъгано от "освободителите си", на които не вярва много). По-скоро се забелязва засилване на антиамериканските настроения и засилване на националистическите чувства.
Не са нужни повече примери, за да приемем необходимостта от свалянето на режим като саддамовия.
Обаче е нужно да разберем лицемерието на западните демокрации на суперсилите и на първо място на САЩ, когато тръгват да воюват в името на псевдодемократични ценности. Защото светът днес има нужда от истински революционни социални промени, които да преразпределят богатствата на обществата в полза на нямащите, а не в полза на имащите и управляващите.

Пламен Иванов
Март 2003