Пеньо Пенев

Епоха

В гняв и жалба
клокочат гърдите задъхани
и тежи на езика ти
дума неказана .
На живота в долапа
се ширнали плъхове,
заменили
с високите звания
разума…
С мръсни пръсти
мерзавец в душата ти рови
и скверни това в тебе,
що пей
и гори.
Да даде за стотинка
честта си -
готов е -
защо не?
- заменил би той
тор
за пари…
И смърди тази чест…
Денят става
задушен,
вонят гнили души,
и коварство,
и кал.
Слушаш този глас,
който не искаш да слушаш,
идва този,
когото не си позовал…
Набий с вятър устата си,
мозъка -
с глупост,
че виж! -
оня там
в джоба си камък държи -
и се готви
главата ти
с него да счупи,
щом не бъде покорна
пред гнусни лъжи…
…А има път!
Има истини!
Има надежди!
Те те мамят
и чакат,
и викат:
- Тръгни!
Но със стиснати зъби
и свъсени вежди
ти си още тук -
в душните облачни дни. -
Колко е трудно
в нашия век
да бъдеш
честен човек!

Майчице!

Моя родна земя! Моя майко добра!
Земьо, майчице мила!
Дай вечната жажда на свойте недра
своя порив и сила!

Помогни ми в съмненията и умората,
изпий мъката стара!
Научи ме на вярност и обич към хората,
научи ме на вяра!

Научи ме да вярвам в доброто, в човека -
и към бялата пролет
ти, сърце на сърцата, открий ми пътека,
крила дай ми за полет!