Сапатистите - или откъде започна всичко


През октомври 1968 г. повлияни от събитията във Франция избухват масови студентски протести и в "страната на ацтеките" - Мексико. Управляващите уплашени от надигащата се поредна нова революционна вълна се опитват по всички възможни начини да я задушат. На площад "Трите култури" в мексиканската столица на протестен митинг полицията разстрелва над 300 души демонстранти. Едновременно с това започват масови репресии насочени срещу левите организации в страната. По това време маоистката и проалбанска групировка "Politica Popular" (Народна политика - PP) решава да напусне студентските среди и както тя самата обявява "да се влее в народните маси". Организацията започва да развива дейността си главно в северните части на Мексико, като последователи и стават жителите от селските райони и хората от най-бедните квартали на големите градове. В тези квартали РР създават свои т.н. "червени бази", които при една евентуална бъдеща революция да установят контрол над градовете. Решенията в тези бази се взимат, чрез общи консултации и масови събрания на членовете на организацията. В районите на своята политическа дейност членовете на РР са принудени да сблъскат своите интереси с интересите на действащите там католически прогресистки свещеници. Но вместо да влязат в конфликт с тях, те организират един негласен съюз. Тази уникална кооперация, е наречена по късно "масова работа" или "тореонизъм" (по името на този мексикански град). Именно на този подход ще се опрат по-късно дейците на Сапатистката армия за национално освобождение (Ejerito Zapatista Liberacion Nacional - EZLN) и Индианския комитет при сформирането и организацията на построените от тях "свободни общини".
В средата на 70-те години на ХХ век мексиканското правителство обезпокоено от успехите на движението започва масови убийства и репресии срещу активисти на РР. В резултат на това голяма част от тях минават в нелегалност и емигрират в чужбина, главно в Гватемала, Никарагуа и Хондурас. Организацията постепенно започва да губи своето влияние. Мнозинството от нейните членове след като я напускат се вливат в редовете на различни десни партии и главно в редиците на ERP (Институционно-революционната партия).
Само като факт може да бъде отбелязан, че по това време анархистическото движение в Мексико е изключително слабо. Идеите на Плотино Родоканти и Рикардо Флорес Магон са съвършено непознати на голяма част от мексиканското общество. Отделни малки анархистически групи съществуват само в големите градове, като Мексико сити, Гуадалахара и др.
В края на 70-те години бивши членове на РР, както и други емигрирали леви дейци започват да се завръщат, като голяма част от тях заминават за Чиапас. В една от последните групи отправили се за този щат се намира и субкоманданте Маркос. Тук те отново установяват съюз с прогресистките свещеници, на базата на идеята за "индианска църква". В нейната основа лежи независимостта на епархията, което е добре за католическите свещеници от една страна, а от друга чрез църквата, комунистическите (по-голямата част маоисти) и левите активисти могат да провеждат свои събрания и да извършват пропаганда и агитация. Главна роля в църквата е отделена на местното индианско население. Управляващите и този път не остава безучастни. Много активисти, свещеници и политически дейци стават жертва на мексиканската армия и частните "бели гвардии" на крупните земевладелци и големите търговски компании. Това довежда до промени в идейните концепции на много чиапаски леви активисти, и те решават да ги променят, като ги адаптират към местните условия. На първо време те се отказват от "теорията за огнищата" разработвана от Че Гевара и решават че борбата трябва да се води навсякъде на територията на Чиапас, а не да се подържа само на определени места (години по-късно Маркос ще засегне отново "теорията за огнищата" в книгата си "Четвъртата световна война започна". Там той използва термина "огнища" за действащите райони по света, които оказват сериозна съпротива срещу настъпващия глобален капитал). На втори план се явява политическата ориентация на местното население. Маркос и неговите другари призовават народа на Чиапас да не вярва на политическите партии и идеи, защо те служат единствено на богатите земевладелци и транснационалните компании. Многократно в свои интервюта те заявяват, че нямат и нищо общо с маркисзма, ленинизма, маоизма и т.н. За тях това е просто минало, за което искат да си спомнят, колкото се може по-малко. Сега те се опитват да изградят едно съвременно, ново общество, основано на свободата, солидарността, новите технологии и старите индиански традиции. Тяхната цел е да изградят да изградят "свободни общини с натурално стопанство", които са в естествено взаимодействие с "индианската църква". В този период започват да се формират и първите селски профсъюзи. През 1991 г. "Независимият селски алианс - Емилиано Сапата" се превръща в обощомексиканска организация, който се явява като базисна основа за сформирането на EZLN. Като основна идея се застъпва тезата на Сапата формулирана в неговия манифест "Tierra y Libertad", за безвъзмездното връщане на земята на нейните истински притежатели - бедните хора, които я обработват. Друг важен момент е интеграцията на военното ядро в лицето на EZLN с местното население и общини. От съществено значение е хората участващи в сапатистките милиции да бъдат и пряко свързани с проблемите на обществото, в което те живеят, за което се борят.
И отново властта не остава само страничен наблюдател. С подкрепата на правителството и местни разбойнически банди едрите земевладелци, търговци и предприемачи започват насилствено да отделят земя за себе си от тази на общините. Ситуацията особено се усложнява, след като Мексико се присъединява към Северноамериканската асоциация за свободна търговия (North American Free Trade Agreement - NAFTA), и когато мексиканското правителство по силата на договореностите със САЩ и Канада е принудено да отмени конституционните гаранции за неприкосновеността на общинските земи, като разрешава тяхното отчуждаване и раздаване на големи международни фирми и корпорации.
На 1 януари 1994 г. като отговор на тези репресии избухва въстанието в Чиапас, което продължава и до днес. Световната общественост е потресена от насилията и жестокостта които армията, полицията и въоръжените наемници на големите компании извършват над разбунтувалите се индианските общини. Хиляди честни хора по света издигат своя глас в защита на сапатистите и тяхната справедлива кауза. В много страни по света се създават организации , които събират и изпращат помощи и материали за разбунтувания Чиапас, и пропагандират "сапатистката идея за свобода".